Един наистина не-тъп американски филм

Тези дни малко пренебрегнах блога си и поради тази причина се извинявам на всички, които са се почувствали засегнати. Все пак сега е сесийно време и мислите ми са насочени малко в по-друга посока. Ето, утре съм на изпит, но спрях вече да уча - в някоя от следващите публикации ще ви обясня защо.

Иначе тези дни изгледах и няколко филма - кои с многобройни номинации и награди от всевъзможни фестивали, кои с по скромно присъствие сред писанията и избора на филмовите критици. Не съжалявам за времето, което прекарах пред лаптопа си.

Сега ще ви обърна внимание само на един от филмите, с които реших да си запълня една от студените зимни вечери. Става дума за Gone, Baby, Gone на Бен Афлек. Да, правилно написах. Бен Афлек е режисьор на филма, като този път той не се появява пред камерата. Но ако се замислите по-задълбочено, ще се сетите, че преди да стане известен като актьор, той се прослави с работата си върху филма “Добрият Уил Хънтинг”, която работа му донесе и една позлатена статуетка с лика на чичо Оскар. Последият му филм остана като че ли недооценен от критиката и особено от публиката отвъд океана. Не че те са ми критерий за добър филм. Ако си позволя да перифразирам една култова реплика от близкото минало - “Филмът е или добър, или американски”. Но тази дилема не стои пред мен по отношение на Gone, Baby, Gone. Сега няма да ви преразказвам накратко съдържанието на филма, за това си има множество специализирани сайтове. Ще си кажа личното мнение.

Накратко, филмът ми хареса, а за мен това е рядкост. Братът на Бен Афлек, Кейси, прави запомняща се за новобранец роля, като в това отношение е достоен партньор на гигантите Морган Фриймън и Ед Харис. Но не ще се спирам много и на актьорската игра, макар тя никак да не е маловажна за един филм. Краят на филма беше зашеметяващ и породи у мен много въпроси. Къде е границата между доброто и лошото, законът винаги ли защитава правдивостта, кой може да бъде съдник на хората - другите хора или само Бог, какво си готов да извършиш, за да сториш добро…

Никога няма да мога да разбера защо човек извършва точно това или онова действие, какво го мотивира да направи дадна постъпка. Как решава кое е добро и кое не е - за мен това е пълна загадка. Не може някакви решения да се обосновават по някакъв изкривен начин, не може чрез тях да се причинява болка на хората. И всъщност пак се изправяме пред въпроса кой е по-добрият съдник - един облечен в черно човек, стоящ в съдебната зала, или собствената ти съвест. Оказва се, че сам не можеш да разчиташ на собствените си решения, защото в крайна сметка точно те са довели до страданието на някой друг, а много често и на самия теб.

Чакам вашите мнения по въпроса, като гледането на филма не е задължително, но е препоръчително.

Изпразнени празници

Свършиха празниците. Най-сетне. Или поне си мисля, че краят им се вижда, защото януари – месецът с най-много празници на светии на квадратен метър – е едва по средата си. Но аз не мога повече. Категорично и тържествено го заявявам. След толкова количество унищожена огнена вода и разпръскана/опръскана/изпръскана сметана трябва човек да си наложи малко рестрикции. Пак и май на диета ще трябва да мина – няколко кила пак сам над нормата, а дънките са ми по-тесни дори от времето, когато ги купувах. Пък и се чувствам малко изморен. Ами за една седмица ми се наложи да отида 4 (четири!!!) пъти на дискотека – просто светотатство за моя милост и след този нетипичен за мен маратон сега ме боли лявото рамо, дясната ръка, появи ми се лек тик на средното око, долната ми челюст е леко нефункционираща, просто с една дума аз се чувствам изпразнен – енергията ми отлетя, така като и парите ми. Да, чувствам се изпразнен, но все пак щастлив. Щастлив, че не успях да прочета нищо за изключително много бързо наближаващата сесия (който ми е колега, да знае, че първият изпит ще е по финансово право – до онзи ден не знаехме дати няма. Но пък за какво са ни дати, нали си знаем всичко и поради тази причина някои хора от администрацията ни смятат за второстепен проблем. Да не се задълбавам сега на тази тема, че ще трябва да отворя скоби в скобите, а това няма да е много положително), щастлив съм, че се запознах с толкова много хора (поне те ми казват, че ме познават – просто водката е била в повече или пък виното, а като се замисля, май беше джинът, а защо не и текилата. Но да не се давим в подробности – само в алкохол!), щастлив съм, че се видях с целия си клас (е, като изключим само геройски изчезналите от България, че дори и от Казанлък, съученици), щастлив съм, че все още не съм забравил как се пишат есета по български език, по психология, по етика, по „Свят и личност”, щастлив съм, че достойно се грижих за котките на леля ми, щастлив съм, че снегът пак ни изненада, щастлив, но изпразнен.