Литературата…

Днес имах отново досег с литературата, както и вчера, и онзи ден, и деня преди него. Само за някои хора да спомена, ей така, мимоходом, че литературата не е само онзи предмет, който сте изучавали или все още изучавате в училище. Та днес си припомних някои върховни достижения на българската и световната литература. Попрегледах “Гераците” на Елин Пелин (достатъчно количество от хората, на които спомена за този шедьовър на българската белетрестика, само вдигат рамене и се чудят за какво изобщо става дума) и “Дон Кихот” на Сервантес (в този случай повечето хора се сещат, че става дума за “онзи лудият, дето се бие с мелниците”). Това е отношението на болшинството от българите днес към класиците. За съжаление. Интересно ли ви е как става запознаването със сюжета на повечето творби, които се изучават днес в българското училище? Ако все още сте под 18 - 19 години, това ви е много познато и няма смисъл да четете следващите редове. Ами да се влезе в библиотека е почти еретично действие в нашето съвремие, а книгата е трудно да бъде намерена по рафтовете вкъщи, защото просто може би вече е захвърлена в избата. Поради тези причини единственият вариант за спасение в часовете по литература остава сядането пред компютъра и сърфирането из интернет. Там може да намери роман, състоящ се от над 500 страници, удобно редактиран и резюмиран до 5 (пет?!) страници. Могат да се намерят и дори много готови ЛИС - ове (за тези, които не са запознати - литературно-интепретативни съчинения) или есета (сега това е по-модерно, но зависи и учителят от коя генерация е). Но може би на претоварения ученик не му се занимава и с това, защото за него всичко, свързано с книгите и четенето им, е една голяма загуба на време. Спасение тогава пак се намира - да живее фабриката за илюзии, наречена Холивуд! За час и половина - два всичко ще ни е удобно смляно и изплюто, а пуканките ще бъдат почти изядени. Може и да греша, не знам. Може това да е бъдещето, но аз все още живея в настоящето. А вие къде се намирате?

За пуловерите и шоколадите

В събота излязох да си купувам пуловер. И си купих. Но не това е важното. От три седмици обикалям цяла София с цел да свърша точно това трудно дело. Всъщност дори знаех какво точно търся – ситна плетка, шпиц деколте (с V – образно деколте), на ромбчета (нали уж това е модерно този сезон), а цветовете задължително трябваше да са сиво и лилаво. Пуловерът, който си взех е оранжев. Ромбчета няма. Няма я и известна сума пари от джоба ми. В първия магазин, в който влязох (точно до Попа), веднага видях нещо подобно на това, което си търсех. Премерих го, но ми стоеше леко като чувалче за картофи, но вече започнало да губи част от съдържанието си. После му видях и цената – малко над минималната работна заплата за страната, а по-точно – 187 BGN. Това, за което някои хора работят цял месец, а родителите им получават като подаяние от държавата за три месеца. Непоносима жестокост (имаше такъв филм с Джордж Клуни, но нещата там бяха доста по-розови и захаросани). А този пуловер беше последният останал от модела в магазина или бутика, както го наричат хората, които са част от „high society –то”. Във всички подобни магазини, през които се отбих, беше пълно с пазаруващи хора. Пазаруващи, все едно, че потопът наближава (макар че като гледам новините по net-а, наистина това е на път да се случи). Хора, оставящи за модни парцалки стотици левове, но отминаващи с погнуса уличния музикант, сакатата жена или събиращия средства за болното си дете мъж. Понякога не ги подминават. Хвърлят им по някоя жълта стотинка в знак на щедрост, в отчаян опит да се помирят сами със себе си или пък да се залъжат, че така ще изкупят греховете си. Читателю, ако си от София или пък живееш там, със сигурност си виждал по бул. „Витоша” или в подлеза на ЦУМ едно малко русо момиченце, което свири на цигулка. Винаги когато минавам покрай него, му оставям по левче, но нещо всеки път ме смущаваше – нямаше радост в очите му, ама никаква радост. Та тъкмо преди да си купя пуловер, видях малката цигуларка. В студа тя пак беше излязла да свири. И аз отново щях да й дам поредното левче, но този път се спрях. Отидох до един магазин и й купих шоколад – едно толкова обикновено за мен нещо. Дадох й го и малкото й личице грейна. Може би щеше да опита шоколад за първи път от месеци… Вече имам пуловер, който да топли гърба ми през зимата, но знам и как един шоколад може да стопли душата ми, защото няма нищо по-радостно нещо за човека от щастливото детско лице. Знам, че не мога да променя света, но нищо не ми пречи да опитвам. А всъщност вие готови ли сте с вашия шоколад?

Морето само живите обича…

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води…

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

SS

СС. Не не е това, което си мислете - не е Stadtsicherheit - немската тайна полиция. Това е Студентски Съвет към любимия СУ. Но имат много общи черти. И двете са леко фашистки организации, като членовете им са главорези. Знае се съдбата за първата организация - съюзниците от Антихитлеристката коалиция я поставиха на правилното й място - в небитието. Скоро и другата организация ще я последва. Защото, когато в една организация се опитва да се въдвори ред, настъпва все по-голям хаос. Но защо смятам така, това ще обясня по-нататък във времето.

За първи път

Вече и на мен ми се случи да имам блог. Чувствам се малко странно, но се надявам, че ще свикна, но както би казал Mr. Дарвин, ако беше жив, само приспособените оцеляват. Мисля, че и аз ще се окажа от тази порода. Какво ще пиша ли? Аз още не знам, но не искам да бъде нещо сантиментално, сълзливо или нещо подобно. Но бъдещето ще покаже всичко