Рила ни е мила!!!

Отдавна не съм писал, така е. Няма да се оправдавам, тъй като оправдания винаги могат да се измислят.

Но сега просто не мога да остана безмълвен. Продължават опитите на малцина сребролюбиви люде да унищожат това, което е останало от българската природа. Вече доказахме, че когато излезем по улиците, площадите и парковете, нашият глас може да бъде чут въпреки всички опити на дребни подкупни душици. Не можем да търпим повече.

Утре на Паничище, над хижа “Пионерска” започват да строят пилоните за лифта до хижа “Рилски езера”, който е част от ски курорта „Супер Паничище”. Не може да продължаваме да гледаме как бетонът постепенно задушава горите ни, а така се задушаваме и самите ние.

Аз не искам България да се превръща в бетонна пустиня, в която виждам отражението си в стълените фасади на бездушни гиганти, а не в Окото.

Аз не искам да дишам газовите изпарения от тежки “верижни и колесни” машини.

Аз не искам някакви мишоци, които по цял ден стоят зад бюрото си, да определят съдбата ми.

Аз не искам и последните уникални късчета българска природа да се превърнат в помийна яма от руски и английски “туристи”.

Аз не искам вместо звезди да виждам крещящи неонови светлини.

Аз не искам гората от борове да се превърне в гора от пилони за ски-влекове.

Аз не искам да бъда погребан жив от алчни не-човеци!

Ако и вие не искате това да се случва, не мълчете! Не свеждайте глави! Не подминавайте с безразличие! Бъдете активни! От нас зависи как ще живеем!

Нека на 15 март, събота, от 13 ч. всички да излезем по улиците на родните си градове в протестна акция срещу продължаващото строителство над хижа “Пионерска”.

РИЛА НИ Е МИЛА!!!

За повече информация - www.ForTheNature.org

За двойния празник…

14 февруари е - днес някои хора празнуват. Кой се радва на най-обичания от него човек, кой - на най-почитаната от него бутилка. Аз няма да празнувам. Не че утре ми е последният изпит от периода, наречен сесия, просто нямам желание. Ще си кажете, че не съм влюбен и няма да сгрешите. Но и това не е причината.

Не разбирам как може да има сециален ден, на който да се празнува любовта. Според мен този празник е измислен от някой доста способен PR, свързан с индустрията за производство на плюшени сърца, шоколадови изделия и какво ли още не. Комерсиализация - тотална и всеобхватна. Не сте ли се замислили, че това е на път да стане и с Коледа - непростимо.

А що се отнася до малките жестове, изразяващи любовта, не е нужен един ден, в който това да се прави. Как можеш да докажеш, че обичаш някого, като се сещаш за него само на 14 февруари или на годишнината ви. За мен много по-ценно е едно шоколадово бонбонче, дадено без повод, отколкото и най-скъпият подарък, но подарен на някоя “дата”.

Един наистина не-тъп американски филм

Тези дни малко пренебрегнах блога си и поради тази причина се извинявам на всички, които са се почувствали засегнати. Все пак сега е сесийно време и мислите ми са насочени малко в по-друга посока. Ето, утре съм на изпит, но спрях вече да уча - в някоя от следващите публикации ще ви обясня защо.

Иначе тези дни изгледах и няколко филма - кои с многобройни номинации и награди от всевъзможни фестивали, кои с по скромно присъствие сред писанията и избора на филмовите критици. Не съжалявам за времето, което прекарах пред лаптопа си.

Сега ще ви обърна внимание само на един от филмите, с които реших да си запълня една от студените зимни вечери. Става дума за Gone, Baby, Gone на Бен Афлек. Да, правилно написах. Бен Афлек е режисьор на филма, като този път той не се появява пред камерата. Но ако се замислите по-задълбочено, ще се сетите, че преди да стане известен като актьор, той се прослави с работата си върху филма “Добрият Уил Хънтинг”, която работа му донесе и една позлатена статуетка с лика на чичо Оскар. Последият му филм остана като че ли недооценен от критиката и особено от публиката отвъд океана. Не че те са ми критерий за добър филм. Ако си позволя да перифразирам една култова реплика от близкото минало - “Филмът е или добър, или американски”. Но тази дилема не стои пред мен по отношение на Gone, Baby, Gone. Сега няма да ви преразказвам накратко съдържанието на филма, за това си има множество специализирани сайтове. Ще си кажа личното мнение.

Накратко, филмът ми хареса, а за мен това е рядкост. Братът на Бен Афлек, Кейси, прави запомняща се за новобранец роля, като в това отношение е достоен партньор на гигантите Морган Фриймън и Ед Харис. Но не ще се спирам много и на актьорската игра, макар тя никак да не е маловажна за един филм. Краят на филма беше зашеметяващ и породи у мен много въпроси. Къде е границата между доброто и лошото, законът винаги ли защитава правдивостта, кой може да бъде съдник на хората - другите хора или само Бог, какво си готов да извършиш, за да сториш добро…

Никога няма да мога да разбера защо човек извършва точно това или онова действие, какво го мотивира да направи дадна постъпка. Как решава кое е добро и кое не е - за мен това е пълна загадка. Не може някакви решения да се обосновават по някакъв изкривен начин, не може чрез тях да се причинява болка на хората. И всъщност пак се изправяме пред въпроса кой е по-добрият съдник - един облечен в черно човек, стоящ в съдебната зала, или собствената ти съвест. Оказва се, че сам не можеш да разчиташ на собствените си решения, защото в крайна сметка точно те са довели до страданието на някой друг, а много често и на самия теб.

Чакам вашите мнения по въпроса, като гледането на филма не е задължително, но е препоръчително.

Изпразнени празници

Свършиха празниците. Най-сетне. Или поне си мисля, че краят им се вижда, защото януари – месецът с най-много празници на светии на квадратен метър – е едва по средата си. Но аз не мога повече. Категорично и тържествено го заявявам. След толкова количество унищожена огнена вода и разпръскана/опръскана/изпръскана сметана трябва човек да си наложи малко рестрикции. Пак и май на диета ще трябва да мина – няколко кила пак сам над нормата, а дънките са ми по-тесни дори от времето, когато ги купувах. Пък и се чувствам малко изморен. Ами за една седмица ми се наложи да отида 4 (четири!!!) пъти на дискотека – просто светотатство за моя милост и след този нетипичен за мен маратон сега ме боли лявото рамо, дясната ръка, появи ми се лек тик на средното око, долната ми челюст е леко нефункционираща, просто с една дума аз се чувствам изпразнен – енергията ми отлетя, така като и парите ми. Да, чувствам се изпразнен, но все пак щастлив. Щастлив, че не успях да прочета нищо за изключително много бързо наближаващата сесия (който ми е колега, да знае, че първият изпит ще е по финансово право – до онзи ден не знаехме дати няма. Но пък за какво са ни дати, нали си знаем всичко и поради тази причина някои хора от администрацията ни смятат за второстепен проблем. Да не се задълбавам сега на тази тема, че ще трябва да отворя скоби в скобите, а това няма да е много положително), щастлив съм, че се запознах с толкова много хора (поне те ми казват, че ме познават – просто водката е била в повече или пък виното, а като се замисля, май беше джинът, а защо не и текилата. Но да не се давим в подробности – само в алкохол!), щастлив съм, че се видях с целия си клас (е, като изключим само геройски изчезналите от България, че дори и от Казанлък, съученици), щастлив съм, че все още не съм забравил как се пишат есета по български език, по психология, по етика, по „Свят и личност”, щастлив съм, че достойно се грижих за котките на леля ми, щастлив съм, че снегът пак ни изненада, щастлив, но изпразнен.

Ний може да имаме много жени…

Няма да говоря много, просто ще ви кажа, че това е едно от стихотворенията на Стефан Цанев, които ми допадат най-много със своята искреност и неподправеност:

***

на Ц.М.

Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: - Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.

Ето по какво ще познаете дали учите право…

Ти учиш право, ако:

Знаеш всички гъвкави и изобретателни начини да откраднеш пари от своите клиенти благодарение на обучението ти в Юридическия.

Считаш, че ще отпаднеш от факултета приблизително след всяка лекция, но след първия семестър разбираш, че вече си много надълбоко в нещата, за да станеш нещо различно от адвокат.

Злоупотребата със странни вещества вече става част от теб.

Преди изпит се колебаеш не дали да учиш, или не, а дали да се приспиш с “Мента, глог и валериана”, или с Absolut Vanilla.

Правиш си шеги на тема “Собственост, владение, държане и ограничени вещни права”.

Можеш да назовеш без колебание поне трима твои колеги, по които ти се е искало да хвърлиш нещо, когато искат да попитат нещо.

Мислиш, че шотовете с текила са жизнено важни, за да се защитават човешките права.

Смяташ, че онзи винаги ядосан и нервен професор, който третира мозъците на студентите като негово лично игрище, е социопат или просто като малък не е получавал достатъчно прегръдки.

Не си спомняш защо реши да учиш право - защото искаше да помагаш на хората и да промениш света или защото се мразиш.

Сега разбираш дълбоката фундаментална и метафизична разлика между нормативната юридическа конструкция и функционалната верига от правни норми.

Сега разбираш дълбоката фундаментална и метафизична разлика между кафето и Red Bull.

Ако се загледаш малко повече по някое девойче, колегите ти веднага ти напомнят раздел 8 от Наказателния кодекс. Името му е “Разврат”.

Не можеш да се сетиш защо студент по право ще се нуждае от някакъв законен достъп до публична информация, когато има толкова много незаконни и полузаконни.

Разбираш, че трябва да се решава някакъв казус, две минути преди асистенът ти да го реши.

В компютърната зала на твоя компютър си си качил Skype.

Когато си си вкъщи по време на вакнцията и родителите ти казват какво да направиш, то ти им обясняваш, че вече си напълно дееспособен субект на правото.

Започваш да четеш собствените си доклади.

Когато най-късото изречение, което някога си писал, е с не по-малко от 80 думи.

Когато в претъпкания автобус изкрещиш на някого “Възразявам!”. Ако той ти отвърне “Отхвърля се!”, работата е много сериозна.

Казваш неща от рода на “Пожелавам ти, но няма никаква гаранция, Весела Коледа!”

Мислил си за промяна на кариерното си развитие в посока продавач на пици, чистач на обувки или професионален алкохолик.

Чул си за смъртта на твой близък възрастен познат и си се зачудил дали е оставил завещание.

Убедил си се, че разумният мъж не трябва да е женен, а ако е женен, да има поне 2 любовници.

Студентският празник

Вчера имах празник - нали съм студент. Останах си в София (Как можеш да оставаш - в див потрес една моя колежка се възмущаваше). Не заминах в Бетонско, Банско имам предвид. Не ми се оставаше без покрив над главата(може би сте чули за пожара там, а ако не сте - хора, вижте news. bg) или пък още по-зле - да закъсаме някъде по средата на пътя. Не отидох и във Велинград - просто не ми се плуваше в басейна на хотела - той е външен, а на мен тези температури много не ми понасят. Не бях и в Боровец - да тръгна за един хотел, да ме настанят във втори, а да вечерям в трети. По-важни са хората, с които си, те правят атмосферата, а не мястото. Хапнахме малко и после - на дискотека. Естествено, че беше препълнено - все пак мястото там е популярно. Да, популярно е, но не само за празнуващи студенти, но също така и за добре облечени бизнесмени (мутри де), техните маймуни, облечни в черно, и един специален тип “дами” - мутреси. По едно време почувствах, че се намирам все едно на Централна гара - постоянно минаваха влакови композиции покрай мен, състоящи се от пет-шест трикрилни гардероба. Жалко, че не пуснаха малко ламбада, че да се включим моите приятели и аз на влакчето. Само мимоходом споменавам, че почти всички бяха дрогирани. Все пак май не е нормално в краката ти да припадат момичета, чиито зеници не можеш да видиш - само бяла пустота. Въпреки всичко аз си прекарах доста весело, а това май е доста важно. Все пак да бъдеш щастлив ознчава, че си намерил посоката по най-трудния път - този към себе си.

Панаири, панаири…

А сега се предполагаше, че трябва да пиша доклад за днешното ми упражнение по Финансово право на тема „Имуществената отчетническа отговорност по ЗДФИ”. Мисля, че е добре да спомена какво означава съкращението от предното изречение – Закон за държавната финансова инспекция. Все пак право уча. Вчера обаче бях на един панаир и това не мога да не го споделя с вас. Нямаше въртележки, нямаше виенско колело или захарен памук, за мой най-голям ужас нямаше дори и джаги с навъртащи се около тях цига*, грешка, имам предвид роми. Интересното е, че този панаир е на закрито и е разположен в един дворец – Националния дворец на културата. Панаирът беше на книгата. Странно съчетание – панаир и книга, но сега да не изпадам в дребнавости. Сигурно много по-умни хора от мен са измислили това словосъчетание и са вложили някакъв дълбок смисъл в него, който на мен – простият – не ми е отредено да разбера. Сега ще ви споделя защо и следващата година моето присъствие там ще бъде задължително:

Обичам да ми подаряват списания от рода на „Тя!” или „Кулинарен журнал за жената”. Естествено септемврийски броеве. Все пак трябва да се науча да приготвям мъфини от тиквички и царевица или пък чорба от подправки „Три китки”. А когато естествените ми нужди си кажат и те думата, не трябва да забравям, че казанчето в тоалетната може да бъде и чудесен аквариум.

Обичам да ми предлагат книги на килограм – 3 за десет лева. Изгодна сделка.

Обичам докато преглеждам томче на Радичков, неидентифицирани обекти, миришещи подозрително, да ми предлагат да си купя торбичка – по мой избор – найлонова или хартиена.

Обичам да ме убеждават колко интересна ще ми бъде книгата „Кратка история на тракторите (на украински)” и най-вече наистина да ме принудят да си я купя. Е, купих я. Който не вярва, мога да му дам да я прочете.

Обичам да слушам как книгата не ставала, защото хартията била прекалено твърда за едни специфични нужди.

Обичам да се наслаждавам на факта, че истински монументални творби за нашата история се продават на същата цена, за която човек би успял да си купи само корицата на някое чиклит романче.

Обичам да ме убеждават да си купя някоя книга на „македонски” език от щанда на БЮРМ (Бивша югославска република Македония).

Или пък да клатя „разбиращо” в знак на съгласие глава пред щанда на азиатския тигър Китай.

Обичам, когато съм тръгнал да разглеждам книги, да ми предлагат най-новите заглавия от американските филми. На DVD.

Обичам някакъв младеж, облечен с костюм, наподобяващ облеклото на Мерлин, да ме приканва да купя някаква книга с някакви приказки за детето си.(Мисля си, че чак пък толкова стар не изглеждам въпреки лъскавината на отгоре на темето ми.)

Обичам да въртя някакво подобие на Колелото на късмета (нещо подобно имаше Къци в „Риск печели, риск губи”), за да спечеля отстъпка от 5 % при закупуването на книги.

Обичам да си избирам книги, докато от едната ми страна хапват някакви шоколадови петифури, а от другата – наваксват с пакет пуканки.

Заради тази моя обич Панаирът на книгата догодина ще бъде пак мой. Трябва само да не забравя да си взема захарното петле. Което ми напомня, че така се казваше сладкарницата в Казанлък, в която всеки ден Чудомир си е пиел кафето и е творил своите незабравими персонажи. Сега тя е превърната в магазин за 1 лев и дори паметната плоча не е останала. Но това е тема на друга публикация…

Литературата…

Днес имах отново досег с литературата, както и вчера, и онзи ден, и деня преди него. Само за някои хора да спомена, ей така, мимоходом, че литературата не е само онзи предмет, който сте изучавали или все още изучавате в училище. Та днес си припомних някои върховни достижения на българската и световната литература. Попрегледах “Гераците” на Елин Пелин (достатъчно количество от хората, на които спомена за този шедьовър на българската белетрестика, само вдигат рамене и се чудят за какво изобщо става дума) и “Дон Кихот” на Сервантес (в този случай повечето хора се сещат, че става дума за “онзи лудият, дето се бие с мелниците”). Това е отношението на болшинството от българите днес към класиците. За съжаление. Интересно ли ви е как става запознаването със сюжета на повечето творби, които се изучават днес в българското училище? Ако все още сте под 18 - 19 години, това ви е много познато и няма смисъл да четете следващите редове. Ами да се влезе в библиотека е почти еретично действие в нашето съвремие, а книгата е трудно да бъде намерена по рафтовете вкъщи, защото просто може би вече е захвърлена в избата. Поради тези причини единственият вариант за спасение в часовете по литература остава сядането пред компютъра и сърфирането из интернет. Там може да намери роман, състоящ се от над 500 страници, удобно редактиран и резюмиран до 5 (пет?!) страници. Могат да се намерят и дори много готови ЛИС - ове (за тези, които не са запознати - литературно-интепретативни съчинения) или есета (сега това е по-модерно, но зависи и учителят от коя генерация е). Но може би на претоварения ученик не му се занимава и с това, защото за него всичко, свързано с книгите и четенето им, е една голяма загуба на време. Спасение тогава пак се намира - да живее фабриката за илюзии, наречена Холивуд! За час и половина - два всичко ще ни е удобно смляно и изплюто, а пуканките ще бъдат почти изядени. Може и да греша, не знам. Може това да е бъдещето, но аз все още живея в настоящето. А вие къде се намирате?

За пуловерите и шоколадите

В събота излязох да си купувам пуловер. И си купих. Но не това е важното. От три седмици обикалям цяла София с цел да свърша точно това трудно дело. Всъщност дори знаех какво точно търся – ситна плетка, шпиц деколте (с V – образно деколте), на ромбчета (нали уж това е модерно този сезон), а цветовете задължително трябваше да са сиво и лилаво. Пуловерът, който си взех е оранжев. Ромбчета няма. Няма я и известна сума пари от джоба ми. В първия магазин, в който влязох (точно до Попа), веднага видях нещо подобно на това, което си търсех. Премерих го, но ми стоеше леко като чувалче за картофи, но вече започнало да губи част от съдържанието си. После му видях и цената – малко над минималната работна заплата за страната, а по-точно – 187 BGN. Това, за което някои хора работят цял месец, а родителите им получават като подаяние от държавата за три месеца. Непоносима жестокост (имаше такъв филм с Джордж Клуни, но нещата там бяха доста по-розови и захаросани). А този пуловер беше последният останал от модела в магазина или бутика, както го наричат хората, които са част от „high society –то”. Във всички подобни магазини, през които се отбих, беше пълно с пазаруващи хора. Пазаруващи, все едно, че потопът наближава (макар че като гледам новините по net-а, наистина това е на път да се случи). Хора, оставящи за модни парцалки стотици левове, но отминаващи с погнуса уличния музикант, сакатата жена или събиращия средства за болното си дете мъж. Понякога не ги подминават. Хвърлят им по някоя жълта стотинка в знак на щедрост, в отчаян опит да се помирят сами със себе си или пък да се залъжат, че така ще изкупят греховете си. Читателю, ако си от София или пък живееш там, със сигурност си виждал по бул. „Витоша” или в подлеза на ЦУМ едно малко русо момиченце, което свири на цигулка. Винаги когато минавам покрай него, му оставям по левче, но нещо всеки път ме смущаваше – нямаше радост в очите му, ама никаква радост. Та тъкмо преди да си купя пуловер, видях малката цигуларка. В студа тя пак беше излязла да свири. И аз отново щях да й дам поредното левче, но този път се спрях. Отидох до един магазин и й купих шоколад – едно толкова обикновено за мен нещо. Дадох й го и малкото й личице грейна. Може би щеше да опита шоколад за първи път от месеци… Вече имам пуловер, който да топли гърба ми през зимата, но знам и как един шоколад може да стопли душата ми, защото няма нищо по-радостно нещо за човека от щастливото детско лице. Знам, че не мога да променя света, но нищо не ми пречи да опитвам. А всъщност вие готови ли сте с вашия шоколад?